|
Идеята за раждането
на тази книга се корени в един текст на Борхес. В смеха, който при неговото
четене разтърсва всички привички на мисълта, от нашата по възраст и география
мисъл, като разклаща всички подредени повърхности и всички плоскости, които
правят разбираемо за нас гъмжилото от човешки същества, разлюлявайки и нарушавайки
за дълго време спокойствието на нашата хилядолетна практика на Същото и
на Другото. В този текст се цитира една 'китайска енциклопедия', в която
е написано, че животните се разделят на: а) принадлежащи на императора,
б) балсамирани, в) опитомени, г) прасенца сукалчета, д) сирени, е) животни
от басните, ж) скитащи кучета, з) включени в настоящата класификация, и)
такива, които се държат като обезумели, к) неизброими, л) нарисувани с тънка
клечица от камилска вълна, м) други, н) глупави, о) такива, които отдалеч
изглеждат като мушици". Слисани от тази таксиномия, това до което достигаме
веднага и което благодарение на баснята ни се представя като екзотично очарование
на едно друго мислене, е всъшност границата на нашето мислене: съвършенната
невъзможност да мислим така.
Michel Foucault |
|
Тръгвам от
една съвършенно произволна хипотеза: че светът е илюзия, но не в смисъла
на измама, на нереалност. Илюзията, това е метаморфозата на формите, на
привидностите, това в крайна сметка го откриваме и у Нитче, разбира се.
Всички други култури гледат на света като а илюзия. И, значи, тази илюзорност
е непоносима за нашата реалистична, материалистична култура. Оттук - цялото
усилие е насочено към това да се избяга от илюзията и ние го правим с
всичките си конструкции - технически, научни, философски и прочие. И тези
конструкции, които опитват да резорбират илюзията, да я замразят, това
е симулкрума, симулацията. Така че за симулакрума е обратното а илюзията.
Илюзита е игра на форми, докато симулацията е вдин вид протеза, подмяна,
в търсене на някаква реалност на света. Това също е илюзия, но в лошия
смисъл на думата, параноична илюзия. Илюзията, като игра на света, която
влкючва прелъстяването, тя е неразрушима. Докато системата на симулакрата
като подмяна е уязвима; в моите изглежда, че тази система е изключително
здрава и непоклатима, но това е един опростителски прочит, става дума
за определена операционалност и нищо повече. А днес тя се превръща дори
в етика, нашата етика е етика на симулацията - това вече не е етиката
на трансценденцията, а един категоричен императив на симулацията. Но,
струва ми се, че под повърхността всичко това е крайно нестабилно, защото
става дума за една изкуствена конструкция. Докато илщзията не е изкуствена.
Jean Baudrillard
|
|
